Спомням си, че имаше подобна тема за лична поезия и проза в миналия форум, не можах да открия тукашната, така че пускам тази.
изисквания:
Правила няма 
, но за всеобщо удобство не пускайте недовършени работи, обидни за личното достойнство на съфорумниците работи ( гаври ), прекалено дълги неформатирани разкази ( изморяват очите ), отнасяйте се вежливо и любезно с всички,
спазвайте общите правила на нашия толерантен форум. 
Ще започна аз:
Кратка картина по Милтън
- Сок горчив, сок пенлив, сок опасен и див,
на плода син, на клона внук, баща на глътката, тук
в чаша златна изцеден, с лед от ада изстуден,
влей се в мен, дай ми познание, власт над долното мироздание !
- И ето ! Съзирам, виждам, зная ! От яйцето до края,
надлъж и нашир, от океана звезден до геенна шир,
от бога-звезда до врящий екватор, съзрява, изгрява звезда-узурпатор !
Тъй Луцифер вкусваше плода запретан,
обръчи виеше, пъстро-несретен,
в бъдното тъмно там гледаше ясно,
замисляше дело си кобно, опасно;
И тъй се започна война в небесата,
история наша тук, на земята.
ЬМРАЗЬ
От днеска на "ьмразь" менявам думата омраза:
за нея няма ни рима, ни в речника място,
дано и от живота изчезне туй слово опасно.
ИДВАНЕТО НА ЗИМАТА
Студ внезапен аз усетил
вдигнах погледа нагоре:
месец, лято, звезди, песен
слизат в облачни гробове.
:::
ИДВАНЕТО НА ПРОЛЕТТА
В черен ден - почистващ звън.
В календара новост, ластовица вън.
ИДВАНЕТО НА ЗИМАТА много ми харесва
РАЗЛЪКА
Ръка, докосваща ръка.
Прегръдка малко.
Далече литна любовта
И нигде се загуби.
Сами срещу света
Светът ни раздели;
Разлъчени във еднота
Една със бъдеще си ти.
Колелото в небесата се върти
Не знам къде ще ме завърти утре;
Колелото в небесата се върти
Все на запад, все на запад,
Все на запад всичко се стреми.
Ръка, докосваща ръка.
Прегръдка малко.
Далече литна любовта
И нигде се загуби.
ТАМ ДАЛЕЧЕ, дето няма
нито рай, нито ад,
дето дума не посмява
де царува благодат;
там далеч и все пак близко,
зад всемира, вътре в нас
кът блажен, земя желана
там ще те намеря аз;
Вятър, градски шум, покоят
твоито име ми шепти
докато не се обърне
всякоя жена си ти;
Сън във сън, мечта в мечтата,
е и тук, и там отвъд,
"зло", "добро" е просто дума,
глума съдът след смъртта,
глума съдът след смъртта.
Там тогаз, там тогаз,
в топлия пролетен час
в топлия, кротък април
светът се бе раззеленил.
Там тогаз, там тогаз,
цвете дадох ти аз
бе всичко цъфнало в красиво
бе всичко младо, ново, живо,
върбата плачеше в зелено
и ти не взе го.
Там тогаз, там тогаз,
в топлия, пролетен час.
Как малкият син за царкиня се венчал и царство добил
Имало веднъж една царкиня, хубава като слънцето, и зла,зла, както само жена умее. Тя била голяма магьосница, дружала с вилите и самовилите, съветвала се с таласъмите и караконджорите, допитвала се до вещиците и дяволите.
Станало време царкинята под венчило да мине. Идвали от цялата земя принцове и богаташки синове ръката и да искат, но злата царкиня-магьосница тропала с ботушче и казвала на всеки:
- Който иска жених да ми стане, трябва по-голям магьосник и от мене да е! Всеки, който иска ръката ми, нека съумее да се скрие от мене за един ден и една нощ! Ако се укрие и не го намеря, ще се оженя за него, ако ли обаче не – живота ще му взема и костите му ще оглозгам!
Красива като слънцето била царкинята, устата и – роза, зъбите и – дребен бисер, снагата и – като топола! Страхували се принцовете и богаташките синове от страшната и закана, но не спирали да идват. Идвали с шапка-невидимка, с конче-вихрогонче, с кърпичка-рекичка, но никой не съумял да се укрие.
Един жених се покрил с шапката-невидимка и се скрил на най-високата планина, но на – злата царкиня-магьосница се обърнала на орлица, целия свят прелетяла, намерила го и очите ми изкълвала. Не станал неин мъж!
Друг жених своето конче-вихрогонче яхнал, накрай света допрепускал, стигнал до дървото, което е межда на този свят и другия, и с шумата се покрил. Всуе! На тигрица се обърнала царкинята, цялата земя като хала пробягала, намерила го, разкъсала го! – само тук-таме костичка оставила. Не станал и той неин мъж!
Трети жених постлал своята кърпичка-рекичка и тя станала на ручей, който тече по тайни пътища до най-тайното и най-дълбоко море. Обърнал се женихът на риба, плувал в ручея, до морето стигнал, спуснал се вътре до най-дълбокото, и под мидена черупка се покрил. Но уви! На щука се обърнала царкинята, по потоци и ручеи плувала, до тайното море доплувала, гмурнала се в дълбокото, лапнала го на един залък – хам!, нищо не останало от него. И от тоя не излязал мъж за злата царкиня-магьосница.
А то ставало така, понеже злата царкиня имала едно вълшебно огледало. Колчем му каже: „Огледалце, покажи!“ – и виждала в него всичко, което е на небето, на земята, че и под-земята – във водата. Нищо не могло да и убегне.
И си живяла така царкинята без мъж и ставала от зла по-зла, и колкото зла, толкуз хубава. С вилите дружи, с таласъмите се съветва, до вещиците се допитва. А царството на зле отива.
***
Не щеш ли, веднъж по царския друм към нейния замък се задал най-малкият син на един човек с трима сина. Баща му така имота си раздал: на най-големия син – нивите и къщите, на средния – сандъците със златни пари, а на най-малкия дал една прокъсана дрешка и крива тояжка и го пратил късмета си по широкия свят да търси.
Много вървял, много видял малкият син, и сам станал добър магьосник. Чул за злата царкиня и решил да си опита късмета. Отишъл до замъка, гледа: вратите от елмаз и желязо, затворени, отпреде вардят двама пазачи – призраци-палачи! Стражите забаламосал, като вятър през ключалката се промушил, вътре влязал.
Застанал той пред царкинята. Тя, като го видяла какъв е дрипав и смешен, пляснала с ръце, мигнала с вежди-пеперуди, та му се присмяла:
- Ти ли мъж ще ми ставаш, дрипльо?
А той:
- И мъж ще ти стана, и царството ти зестра ще взема! Нека така се обзаложим: търси ме не един, а три дни, не една, а три нощи! Но не ме ли намериш, не само под венчило ще минем, а и злия си път ще обърнеш!
Почудила се злата царкиня на нахалството на момъка, но каквато била зла, засмяла се хитро-хитро и се съгласила. А малкият син излязал на прага на стаята и казал: „На прага ти ще спя!“. Царкинята разбрала, че е глупак, пак се засмяла и спокойна си легнала в леглото си. Леглото и от пух, над него балдахин от златна коприна, спи царкинята сладко-сладко и насън се облизва.
***
Станала тя на следващата сутрин, омила се, вчесала си черната коса и веднага тича до прага, да вземе живота на момъка. А него го няма, ни пух, ни пера. Отишла тя при огледалото и пита:
- Огледалце! Къде е дрипавият фукльо? Огледалце, кажи!
Скърцало огледалото, пуфкало, скрибуцало, накрая избоботило:
- Не знам, господарке!
Разярила се злата царкиня, на орлица се обърнала, до слънцето долетяла, идва и го пита:
- Слънце, златно слънчице, виждали ли си ми дрипавия фукльо?
- Не съм, сестрице! – отговорило то. – Всичко виждам, светя на човек, на звяр и над цялата земя, но него не видях!
Литнала царкинята цял ден малкия син да търси, летяла, търсила, нищо не намерила. Върнала се в замъка с пребити от умора крила. „Нищо, утре ще го намеря!“- рекла си, и легнала да спи. Леглото и от пух, балдахинът и от златна коприна, сънят и – ту добър, ту лош.
Станала тя на следващия ден, омила се – н еумила, и веднага при огледалцето тича.
- Огледалце! Къде е момъкът-късметлия? Един ден го търсих, очите му исках да изкълва, а него го няма! Огледалце, кажи!
Дваж по-силно скърцало огледалото, два пъти по-високо пуфкало, накрая казало простичко:
- Не знам, господарке!
Разярила се царкинята, на тигрица се обърнала, бягала, търчала, стигнала до Самодивската планина и като се провикнала, заръмжала!
- Сестрици вили, сестрици вещици! Долетете, кажете: чували ли сте за момъка-късметлия?
Долетели вили, долетели вещици – коя на стол, коя на шопар, коя на дявол. Идват и викат:
- Във ведро магия капахме, от камък корен ровихме, от риба дъх ловихме – не знаем къде е момъкът-късметлия!
Бягала цял ден царкинята малкия син да търси, бягала, търчала, но нищо не намерила. Върнала се в замъка с пребити от умора лапи, с изтъпели нокти. „Нищо, утре ще ми падне!“- казала си и легнала да спи.
Леглото и от пух, балдахинът и – златен, а сънят и – лош!
***
Станала царкинята на третия ден, бясна-зла, още не се е умила, при огледалцето тича:
- Огледалце! Къде е момъкът – магьосник? Един ден го търсих, втори ден го търсих, костите му исках да оглозгам, гладна си останах! Огледалце, кажи!
Съвсем силно скръцнало огледалото, пушек пуснало, натрошило се съвсем, едва говори, едва мълви:
- Не знам, клета господарке!
Уплашила се, разярила се злата царкиня, хукнала, до потока стигнала, на щука се обърнала, плувала, плувала, бързала, стигнала до рибата-кит, която държи света да не падне, вълните прави и земята тресе.
- Риба-цар, риба-кит, риба-господар! Виждала ли си, чувала ли си момъка-магьосник?
А рибата-кит нищо не казала, зер – с царкинята ли ще се занимава, тя, дето света крепи – само с око премигнала, с опашка пляснала, царкинята-риба се намерила на другия край на реката-океан. Цял ден плувала, цял ден търсила, въртяла се, нищо не намерила. Едвам в замъка се прибрала, и седнала на столче дъх да си поеме. Гледа : замакът – порутен, огледалото – натрошено, в леглото – дървеници се гонят.
Разбрала царкинята-магьосница, че я е победил хитрият момък. Разбрала, та станала и казала:
- Юначе, ти победи! Само ми се разкрий и ми кажи как успя да ме надхитриш.
И ето, дочуло се едно тънко-тънко, като на мишле гласче:
- Три пъти света обиколи, с три дни остаря, бял косъм ти излезе!
Огледал царкинята косата си, и гледа – наистина, един косъм побелял. Откъснала го, хвърлила го - зер млада мома с бял косъм бива ли! А косъмът, още преди да падне на земята, се завъртял като пумпал, подскочил и станал на младия юнак!
Удивила се царкинята, а момъкът казал:
- Когато ти ме изпъди, аз се престорих, че спя на прага ти, но тайно се промъкнах като вятър докато решеше косата си и станах ей-този бял косъм в нея. На орлица се обърна – перо станах; на тигрица се обърна – косъм останах; на щука се обърна – люспа бях. Дай си сега ръката!
Нямало какво да се прави, оженили се. Вдигнали сватба за чудо и приказ. Царкинята от зла станала добра, старите си приятели нито поканила, нито повече погледнала, а с момъка живели докрай щастливо и много добри чародейства и славни вълшебства заедно сътворили.
И аз бях там, и аз сватба празнувах: три дни патици със сметана ядох, в устата ми не влезе; три дни вино с мед пих, по брадата ми течеше. Шук, мук, сук – и приказката дотук!
Доста автентично си го докарал. Единствената ми забележка е, че антагонизъм между мъж и жена е практически непознат в народните приказки. Според традицията, мъжът трябва да се противопостави на други по-възрастни мъже - магьосници, крале, братя, а жената на други по-възрастни жени - вещици, кралици, сестри, мащехи. Примери можеш да намериш от "Тримата братя и златната ябълка" до "Кашчей безсмътрни" и от "Хензел и Гретел" до "Снежанка".
Заемал съм свободно от една от приказките на братя Грим, търсих я сега, но не мога да я намеря без да имам книгата пред мен. ( Чети тук. ) В оригинала мисля царкинята пращаше главния ловец да му вземе главата.
Още за четене
Анонимен
Нерегистриран
Posts: 1 447
Васко, браво. Харесват ми.
Ни'нам, ето аз какво правих днес следобед (mp3). По-голямата част от времето мина да хвърлям зарчета на autogun-а.
Предупреждение: Одеве ми казаха, че много гадно ручало нещо в ниските. Сори за което.
Супер е, човече! 
Не спирай да твориш!
Вегета, мерси.
Приказка за бръснаря на цар Траян
Някога имало един цар, казвал се цар Траян, и царувал в славния град на негово име – Троян. Царят си имал един бръснар, и една цар-тайна – имал магарешки уши. Под страх от смъртно наказание всички ходели на пръсти и никой не смеел и да шукне за цар Траяновите магарешки уши. И най-малкото бръснарят, който го подстригвал със сребърна ножичка и го вчесвал със златно гребенче, за да бъде колко е лош на царя нрава, толкова добър вида му - по-умело чужди велможи да мами и лъже. А на народа си все същото повтаря – "моите поданици са свободни, сами самара си избират".
Много се измъчвал бръснарят от страшната тайна. Въртял се насън, ходил като че сънува; като заспи – чака да съмне, като съмне – чака да падне нощта. Живот ли е това! Кахърил се, а жена му, като го виждала окахърен, изгаряла от любопитство и подпитвала ли подпитвала, мира не му давала.
Петел пропее – „Какво криеш“, пес залае – „Кажи ми, та кажи“. Час по час ходи бръснарят да види защо капчукът, без дъжд да вали, все капчука и нарежда, а то – жена му на бръснаря.
Така една нощ будувал клетият бръснар, и не щеш ли, както си била пълна луната, чукнало полунощ, трижди кукумявка измявкала, трижди таралеж изпискал, и чул бръснарят своя пес и своя петел – песът не лае, ами по човешки говори, петелът не кукурига, ами и на него му се разбира. Разговорили се песът и петелът, а бръснарят лежи-слухти.
- Клет е нашият господар! – завайкал се песът. – Страшната тайна мира не мудава, жена му го тормози, по гората ходи да гледа клоните – за примка, по брега – за най-дълбокото на реката. Ще мре, и ни кокал, ни просо, ни лай, ни яйце! А-у-у-у-у!
- Ми да мре, като е прост! – скарал се петелът на глупавия пес. – Аз петдесет жени имам, една не смее да гъкне, без аз да кажа, а той една има и на нея и трепери! За птицата – небето, на жабата - гьол! Всекиму живота се нарежда според нрава!
Сапикясал се страхливият бръснар, засукал мустак по мъжки, вчесал си брадата, не лежал и не слухтял повече, ами направо взел един парфюм и една златна панделка, па напарфюрмирал и напандельосал една дряновица и научил жена си на уважение, както се правело в ония мъжки времена.
После отишъл на реката, изкопал една дупка и завикал вътре колкото му глас държи:
- Цар Траян има магарешки уши!
И така му олеканало. Върнал се в двореца, постригва-вчесва, език зад зъби държи, чака.
Минало се време, по брега около дупката израсли тръстики и всяка като я духне вятъра, нарежда:
- Цар Траян има магарешки уши! Цар Траян има магарешки уши!
И лошият цар Траян, който толкова добри и умни хора под нож прекарал, за да остане жива лошата и грозна тайна лъжлива, като чул, че всички знаят, и шушукат, и саби точат, се сгънал през кръста, докато брада в пета натърти, преметнал се три пъти презглава от срам, казал „Крах!“ – и се провалил вдън земя при татковците на лъжата, синовете на кривдата и малките лъжлета. Въртели го насам, въртели го натам, па го обърнали на магаре – рогатите го яхат, косматите го налагат с напарфюмирани дряновици-траяновици, на опашката – златен пандел, на юздите – тайната му, а в дисагите – грешни души, по един железен пуд всяка. Тътри и преплита карака Марко Траянски, бой търпи, иска един път поне да каже истина, но само рев излиза. И така во веки веков.
А нашият бръснар станал голям и важен човек. Сдобрил се с жена си, живели в мир и съгласие. Имал много синове и дъщери, между които най-много обичал една, която имала от хубав по-хубав нрав, и още по-хубава коса – Вероника я нарекли. На нея завещал златното гребенче и сребърната ножичка, и много юнаци искали да им разреши със златното гребенче косата и да срешат, и със сребърната ножичка кичур да си отрежат – в боя да ги закриля-окриля. Всеки бил от юнака по-юнак и от левента по-левент, и накрая един заслужил ръката и след много подвизи... но това е друга приказка.
НОЩ
Сам съм,обгърнала ме е тъма,
а аз стоя във тъмна стая;
Тихичко си аз рева-как мога
себе си да опровергая..?
В тая стая няма ни прозорци,ни пролука,
Чудя се как попаднах тука..?
Очите ми затворени,сърцето ми не бие,
кой ще дойде да ме доубие?
Около мен е непрогледен мрак,
изправям се с големи сили,
все едно,че в мен корени са се забили;
и не виждам нищо-сякаш съм под похлупак...
***
Мен не ми харесва много,но пиша в свободното си време.Знам,че не е много добро,ама... 
На vasko(василаки 
) особено много ме кефят!
Какво имаш в предвид с тази емотиконка? И как се мърда,за Бога? 
Ицо, кликаш на "ЦИТИРАЙ" (под моето мнение) и виждаш как е наречена иконката - "thank you"
А се мърда, понеже е форматът GIF, който поддържа анимация. Ако имаш желанието да с енаучиш един ден ще имаш уменията сам да си анимираш иконка (тази не съм я анимирал аз).
Хвърлях камъни,
но станаха на крепост.
Сега съм ѝ страж.
мм, готино хайку! ще си го запиша.
The Agent Smith Song
Той е Смит, Смит, агент Смит!
Той е завербуван
в машинната прокуратора,
автоматна агентура
Припев: Той е Смит, Смит, агент Смит!
Движи се из града на машините
и ни мисли за вирус
Припев: (Oт "The Matrix Runs on Windows")
Mr. AndersonMr.AndersonMr.Andersonnyaaah
Той! Е! Човекът-програма!
ТОЙ НЕ СПИ! Той разсъждава.
Припев: Той е Смит, Смит, агент Смит!
Той лети. Фърчи! Аааагент Смит!
____
Вътри ми се из главата и мелодийката на тая дебилия, и виждам на видеостената отзад как се синква със сцени от филма.
Lisa каза:
+1
..
от минало свършено
в бъдеще съвършено
а настоящето скършено
мърша душата
и на пети, заплата
Приказка за доктора, очилата на доктора, и глупавия селянин
Било в отдавнашно време, когато умението да си служи човек с триона или лопатата било също толкова ценено, колкото четмото и писмото. Тогава били по-малко хората, които четяли добре или по-бавно седмичника, малцина и книга, а за писане какво остава – уморени от полския труд, мъжете предпочитали да изпушат една лула, жените – да сготвят за утре, и за четене не оставали време или сили.
Все пак без тази полезна наука нямало как да се мине, и парите често купували писмо до сина в града, изчитане на някоя страница от седмичника, или отговор на страшните писма от чиновниците.
Такъв платен граматик бил един селски доктор, който с едната ръка предписвал хапове, лекувал коне и акушерствал, а с другата сядал да напише нечие писмо между две лули или два прехода с кончето. Начетен човек, той никога не пропускал да прочете новости относно докторската си работа в докторските списания, за които бил абониран. И макара животът тогава да бил тежък и нелек, той винаги намирал време за пациенти и приятели, но горко му на някой мързеливец, ако губи времето на доктора – той го поглеждал над рамките на очилата си, хазяйката му подавала шапката, и кончето бързо-бързо го подритвало за довиждане. Работните хора обичали и уважавали доктора за постоянството на неговия характер и полезните му умения.
Веднъж докторът се наложило да помогне на една слабосилна и болнава жена да роди румено и здраво дете. Три дни не спал, три дни цялото си изкуство приложил, и довел детето здраво на белия свят, дълги години на майка си подпорка да бъде и от тата си занаят да изучи. Върнал се умелият доктор у дома много уморен, чак един селянин трябвало да го докара, едва гледал доктора, искал една лула да изпуши и списанието си да прочете, а то какво – лулата тук, списанието – тук, а къде са очилата!
Тук очила, там очила, изплашил се не на шега, не за себе си, а за другите – без очила нито правилните хапове ще предписва, нито жребче от магаренце ще отличи, а за бебета и дума да не става. Легнал си докторът, уютният му дом му се сторил отведнъж мрачен, студен и тъжен, цяла нощ хазяйката старата го чува как сън не го лови.
Сутринта докторът се събудил изморен, напипал по навик очилата на нощното си шкафче, сложил си ги, и едва когато хазяйката дошла с медния леген с водата и той си свалил очилата да се умие, чак тогава се сетил за снощната беда и се изненадал, че очилата му са пак при него. Питал той хазяйката какво-що, а тя му води гост –селянинът, който го докарал. Добър и трудолюбив, само малко глупав, и като му застудее пийва по малко, само жената да не разбере (а то често взе да му застудява май).
Признал си с голям срам селянинът, че като видял доктора да чете с очилата, решил, че те крият магия – който погледне през тях, се ограмотява. Та решил и нашият селянин начетен и важен човек да става. После тихомълком ги върнал когато докторът вече бил заспал в тежката нощ.
Ядосал се докторът на селянина какви беди насмалко не предзвикал, но след това му простил по докторски и го взел да го излекува от глупост. Лекарството било най-правилното за тая цел – труд. Ден след ден косял селянинът ливадата пред дома на доктора, ден и нощ потягал къщата и на хазяйката помагал, докато му изхвръкнали от главата и пиене, и глупост. Селянинът се наработил, докторът налекувал – а историята остава: за поука, за наука, граматик написа тука. Шуш, мук, сук – и приказката дотук.
Готино. Макар че накрая малко се разочаровах, че лекарят не е научил селянина да чете.
Може, може, всичко може. 
Но докторът е зает човек и няма време да се прави на начален учител.
Как чакалът сътворил света и хората
Някога, когато нямало нищо, нито небе, нито земя, чакалът бродел из една гора и решил да сътвори света. Първо се гмурнал до дъното на океана, взел шепа пръст между зъбите си и започнал да оформя земята, върху която ходят вълците, големите мечки и индианците от племето пуебло – първите хора. След като оформил земята, чакалът седнал на една скала да огледа творението си. Наляво било завършено, надясно било завършено, а по средата в далечината не било завършено. Чакалът се взрял с острите си очи и видял едно грозно човече да гризе и руши хубавия му свят. Изтичал и го заговорил:
- Кой си ти и защо така гризеш и рушиш моя свят?
- Аз съм Чок Птоколме – отговорило грозното човече – старият-прастар Дядо Време. Аз те гледах как донесе земя между зъбите си и измайстори света, красив и завършен, и реших да гриза красотата и развалям завършеното, та да нямаш никога покой. Такъв съм аз – Дядо Време!
Чакалът скокнал да захапе злото старче, а то подскочило от ужас и се скрило нейде неведомо. Разбрал чакалът, че няма да може да гледа работата си, ако все трябва да гони злосторника, и решил да си сътвори помощници.
Първо взел от земята малко пръст и сътворил вълка – малък като него, бърз, и също с толкова остри очи и зъби. Но вълкът отказал да поеме ролята си и избягал с една самка в гората. От него водят потеклото си шулоните, кото се обличат в сиви кожи и обитават горите и планините.
После чакалът взел по-голяма буца пръст и сътворил голямата мечка, едра и силна, никой не може да й излезе насреща. Но тя първо погледнала не създателя си, а нагоре, и хукнала на небето да се кипри с Полярната звезда – а през зимата спи на завет. От нея идва първата жена на чохолините.
Много още помощници създал чакалът и нито един не бил както трябва – дългокраката чапла, разговорливата жаба, мъдрият гарван, пъстрият рис, бързият заек,и всички останали птици и животни. Накрая казал:
- А сега последен и с най-голямо старание ще създам човека. – и оформил първия мъж от племето пуебло, и той бил както трябва. Оттогава хората ползват и се грижата за света, но злото старче Време ги отнася един по един, а който бяга от отговорността си – по-рано. И винаги идват нови да заместят старите, и така во веки веков. Такъв е разказът за началото на света и хората на племето пуебло.
Приказка за прокудения принц
Имало веднъж един царски син, чийто баща изгубил царството си. Враговете го погубили, а синът по тайни пътища избягал от поробеното царство. Ходил, ходил, стигнал до една гора. Гледа, на пънче седнала в гората странна баба: в кошницата – гъби, на краката – продрани обувки, а на главата – корона. Какво става тук?
- Добра среща, бабо – казал принцът, и се поклонил пред старостта, макар да бил от знатно потекло.
- Добра среща, синко – отвърнала бабата – Виждам, че на път си тръгнал, а не знаеш и сам накъде. Но обноските у дома не си забравил.
- Вече нямам дом, бабо – отвърнал момъкът – Лошият брат на баща ми заколи добрия ми татко – царя, и сам на трона му седна и короната на главата си сложи. Никаквец съм вече, а не царски син.
- Не бери грижа. Знатният по душа не стои гладен пред хорските прагове, а седи на пир с царе. Ти само изпълни една моя заръка и трона ти ще възстановя, и короната ще ти върна.
През три морета, през три планини, през три царства живее злата ми сестра – като мене голяма магьосница и вълшебница. Любов прави и разваля, вятъра й е генерал, царства вдига и проваля. Тя има един златен пръстен за любовта, една вълшебна торба за вятъра да има дом, и един скиптър, с който вдига и сваля царе. Тя от мен ги открадна и голяма се направи. Донеси ми ги обратно! За да бъде:
Просяк – принц света обходи,
добрина за мене стори,
заслужава да е цар!
А за да бъде пътят ти по-лек, ето ти три вълшебни монети, парици-сестрици. Едната медна, едната сребърна, едната златна. Когато ти потрябва помощ, те ще ти купят всичко необходимо.
Благодарил момъкът на бабата, сбогувал се, и тръгнал на път. Стигнал до първото от трите морета. То било светло, безбурно и лазурно. На брега чакал лодкар. Казал на момъка, че ще го откара срещу една медна пара до другия бряг. Извадил принцът медна пара, а тя звъннала и станала на две пари!
Предплатил принцът на лодкаря. Плували един ден под засмяното слънце и крякащите чайки и доплували до една стъклена планина. Сбогували се, на изпроводяк лодкарят дал на принца една рибя кост от вълшебна риба.
Зачудил се момъкът как да изкачи хлъзгавата стъклена планина, но не се чудил дълго – изскочил иззад една стъклена скала един водач, на повод води козел. Поискал от момъка една сребърна пара, за да го преведе над планината. Отпред и отстрани стъкло, зад гърба – море, съгласил се момъкът. Извадил сребърната монета, а тя казала „дрън!“ и станала на две монети! Платил той на водача, а онзи го качил на козела и станало чудо – водачът се катери като по равно, козелът вози като по равно. Превалили планината, тръгнали да се сбогуват. На изпроводяк водачът отскубнал един косъм от опашката на козела и заръчал на принца да го пази – бил вълшебен.
Продължил принцът пътя си. Стигнал до границата на едно мрачно и тъмно царство. Всички били облечени в черно, жените забрадени, мъжете никъде не се виждат, а децата като старци със старците безмълвно тъжат и само сегиз-тогиз по сълзица отронват. Не царство, а гробище!
Вървял принцът-юнак през тъжната-претъжна столица на царството и навсякъде гледал мрачни сиви сгради, кални улици и почернени хора. Видял през един прозорец една стара баба как меси баница с тесто от напръстник и сълзи от едно ведро. Не издържал, влязал да каже светла дума и да хапне, ако ще и колкото напръстник.
Бабата живеела сама. Тя го посрещнала и като всички стари хора си казала историята. От нея юнакът научил, че зла магьосница поробила царството, откарала хазната и взела щастието на хората. Мъжете отишли на гурбет, жените, старите хора и децата останали да ги чакат и сълзи да редят. Казала и извадила опечената пита с една чаена лъжичка.
- Синко! Откъде се намери тази чиния на масата? Аз моите чинии до една за тесто продадох!
А то било златната пара. Бабата сложила питата на парата. Парата казала „Дръннн!“ и станала на две пари, всяка от които пораснала на чиния от злато, и питите с нея – до колкото е правилно и редно. Такава била чудната сила на златната пара – най-голямата от трите парици – сестрици. Пак се чуло „Дръннн!“ и чудото се повторило. Скоро всички в града, и всички по пътищата, и цялото царство до последната планинска хижа похапвали сладка пита на златна посуда, пийвали вино и сок, купен сус златни чинии, и изчезнала скръбта от това царство. Принцът изхарчил всичките си пари за щастието на хората, и сребърните, и медните – изцяло се раздал, и напуснал царството сит и доволен.
Ходил ден, ходил два, стигнал по пътя си до второто от трите морета. Този път го чакал кораб, морето било не съвсем бурно и все пак не съвсем спокойно.
Капитанът на кораба поискал този път две златни пари. И Тогава се сепнал момакът и осъзнал как в добрината си не е оставил пукнат петак за себе си – а нали бабата-магьосница казала, че сестра й живее през три морета, а не само през едно? А има и планини, и други царства... Натъжил се юнакът, чак му се доплакало. Капитанът затропал нетърпеливо с ботуш. И тогава в далечината зад момъка се задала цяла армия, пременена в бяло и златно. Това били мъжете на царството, което момъкът посетил, и всеки носел по една кесия златни пари. Капитанът се стъписал, момъкът сълзи изтрил, а мъжете стигнали до брега и провъзгласили момъка за цар за голямата му добрина и щедрост.
Седнал на трона си от злато, и положили златна корона на главта му. Сбъднало се по неочакван начин предреченото от горската баба:
Просяк – принц света обходи,
добрина за мене стори,
заслужава да е цар!
Защото царят, който някога бил просяк, водил войни с царството на злата й сестра, и добре ги водил.
В първата война възвърнал царствената си съпруга, чиято любов вещицта охладила с магическия си пръстен – царят сменил пръстена с рибята кост.
Във втората война победил генерала й вятър, тримата му братя и четирите им армии, и ги натикал в торбата им, която вързал с косъма от козела да на избягат. Синът му играл на топка с тази торба дотогава, докато ветровете се подчинили на царя.
А в третата война същият този син, вече пораснал, стъпил в бой със самата зла вещица начело на армията си и се бил с нея докато я прокудил по света немила-недрага, а скиптърът и царството й отнел.
Остарял царят, завещал на сина си своето и се преселил в едно по-друго царство. А синът му имал и той трима сина, и две царства съумял без вражди да завещае, и единият син събирал знание, вторият – злато, а третият пътища строил и кораби надалече пращал... но това е друга приказка.
Ний сме тъй добри, човечни,
и от сой, а и начетени,
Все на грубите път правим
Все се чудим, все се маем
Как на тях да угодиме
Как по-бързо със култура
Да обърнем буза друга.
Не, не са, не са за нази
Ни ракия, ни омрази,
Ако фас на ден запалим
То година ще се каем
Пазим се, не си угаждаме,
Чакаме цветуща старост
Все туй утре! Скоро! Идва!
Докато по-нова хула
Още хула обещава
На парите ни обратно –
Бавят се и не за кратко.
Имаме идеали чудни
Все за висшето мечтаем
Все идеалното лелеем
Джебят ни, а ние блеем.
И векът се тъй търкаля
И от чашка, от цигарка
Всеки си намира края
След живот, проспан добре
По-добър от дяла наш
Без проблеми, притеснение,
Грижа, строго усмотрение.
Те грешат от наше име
Ний замислено мълчиме
И замисляме си дързост
И отпор, да пазим свойто
Но езикът се заплита
И пресича тука стиха.
RSS емисия за отговорите по темата
Трябва влезете, за да напишете отговор.
Comics Bistro — Форум | Задвижван от bbPress | Дизайн и поддръжка от Ивайло Драганов | Хостинг от ICN.Bg
